Блогът се замразява

В момента не мисля, че някога скоро ще пиша тук. Този дневник се замразява. Благодаря за вниманието.

28/4/2014

Забавно, в електронната си поща имах предизборен спам. За пръв път ми се случва. Умилих се.

* * *

На мен не трябва да ми се дава За някои хора ще е по-добре, ако не ми се дава власт, за пореден път се убедих. Проблемът Особеността на насилието е, че всъщност е толкова приятно.

* * *

Iron-y

Iron от албума The Golden Age на Woodkid. Слушам я от няколко дни. Гениална музика.

R.I.P. Маца

2003 – 2013

Ех

Когато към манията по ръкоделие се прибави мания по интериор като цяло и Икеа в частност, нещата придобиват ново, по-тежко измерение.

 

* * *

 

Бяхме на концерта на Роджър Уотърс „Стената“. Най-великият концерт, на който съм била. Няма много смисъл да се описва, защото така или иначе човек не може да си го представи същото. Преди това, като четох как имало огромна стена, върху която се прожектират образи, си казах „голяма работа“ :). Концертът беше и най-добрият начин да се запозная с албума, който не бях слушала целия. Поне имах благоразумието да прочета текстовете и историята предварително :) Какво ме впечатли най-много: артистичният талант на Роджър Уотърс, перфектното художествено внушение и крайно съвременното звучене на спектакъла.

Остава да гледам и филма. За щастие не съм имала случай да го гледам като дете, щеше да окаже непоправими щети върху психиката ми.

Защо българските вестници трябва да умрат

Заглавие в Телеграф малко след победата на Григор Димитров над Джокович:

ТРАФИК ПРАТИ ГРИШО ПОД ЗЕМЯТА

Текст на новината:

Григор Димитров бил хванал метрото в някой си европейски град, където се намирал в момента.

Kaiser Chiefs

Та, Кайзер Чийфс. Първата ми асоциация беше за индиански вождове, нарязани на лентички и опънати да се сушат. Това май не трябваше да го пиша… Продължаваме нататък. Та, Кайзер Чийфс, които всъщност, според уикипедия, били кръстени на африкански футболен отбор (уф, слава богу), ми бяха напълно неизвестни до миналото лято, когато присъствах на тяхно изпълнение в рамките на фестивала Sofia Rocks 2012. Дотогава не знаех нищо за тях. В онази вечер чухме

Ugly Kid Joe
Within Temptation
нашите хора, на които е посветен този пост
Guns ‘n’ Roses

и от тях нашите хора се откроиха още на първото чуване, не само защото свирят рок, а не метъл, а и защото ги харесах веднага.

След (не)известен брой превъртания на сборния им албум мога да кажа следното за музиката им:

– мелодична
– позитивна/мажорна
– добре написана
– смислени текстове*
– с хумор
– и същевременно сериозни и дори понякога социални
– вокалистът е много добър
– има много кефещ английски акцент**
– и е луд (да не говорим за перчема)***

* добре де, през повечето време, някои не ги разбирам
** специално проверявах от коя част на Англия е групата, оказаха се от Лийдс
*** това се установява ако ги гледаш на живо

Въпросният албум, който слушам – Souvenir: The Singles 2004-2012 – е нещо като сборник на сингли и хитове от предишните им албуми и НЯМА ПРАЗНО. Сериозно, има една-единствена песен, която не ми е в категория “добра“ или “много добра”. Не знам това някога да ми се случвало с който и да е албум на който и да е изпълнител.

Най-напред хлътнах по мажорната I predict a riot, в която има най-веселата и безгрижна мелодия, съчетана с доста притеснителен текст за улични сблъсъци и насилие, който включва веселото „ла ла ла ла ла ла“. В музикално отношение е доста пънкарска, но за разлика от Истинския Пънк (тм) е композирана и изпълнена много добре. Невероятно енергична. Ако след тази песен има някой незарибен, минаваме на

Oh my god
или за какво мечтае офисният планктон
Отново, невероятно енергична и мелодична, трудно излиза от главата. Гениални китари, клавири и вокал, с две думи чист кеф… На втори пласт всеки, който е (бил) на екзистенциален кръстопът, ще се припознае в текста.

Ruby
…cause there’s nothing at all except the space in between finding out what you’re called and repeating your name…
Представете си бурята от химични вещества в мозъка на току-що поразен от влюбване индивид и ще получите тази песен. няма такъв позитив просто :) Китарите подскачат щастливо като дете, някакви гласове пригласят „та да даа“ и като цяло преливат положителни емоции, съчетани с поредния гениален текст.

На обратния полюс е Love’s not a competition (but I’m winning), която е квинтесенцията на разпадащите се любовни отношения. Всичко е описано много, много истински. The trick is getting you to think that all this was your idea… Не я слагам сред най-любимите ми само защото ми е леко депресивна.

Listen to your head е също песен, която би трябвало да е депресивна, но е толкова красива, че всъщност ми въздейства еуфорично. Има много картинен звук, представих си цяла история, докато я слушах за пръв път. Иначе в нея има разсъждения, които може да се отнасят за много ситуации в живота, например аз я възприех като поглед към личната борба на човека, който се опитва да остане верен на себе си, но също може да бъде и любовна драма, има много възможни погледи. Видеоклипът е цял филм, струва си да се види.

Та, веднага след тази уж депресираща, но не и за мен, песен, в албума следва идеалният антидот на всякакви такива настроения, бижуто, наречено Every day I love you less and less, което е просто гениален израз на жизнерадостна омраза. Идеална е за музикален поздрав към причинители на гняв или раздразнение или просто към разни близки, които искаме да ни станат бивши такива :)

Като цяло албумът много трудно се слуша без да почнеш да си тактуваш с части на тялото. На Never miss a beat, например, в началото просто не можех да остана неподвижна (пробвах). Невероятна енергия кипи там. Текстът е един от любимите ми и всъщност е социално ориентиран, поредният пример как може да се вкара много повече смисъл в една песен от просто заразителния ритъм.

Всъщност повечето от песните са такива. Две, които не съм споменала дотук, са The angry mob (по-политическа) и On the run (по-лична), които също са ми от категорията „много добри“. Почти всяка песен от албума се изреди да ми бъде любима в даден момент. Последно бях влюбена в You can have it all, с ретро звучене, една такава слънчево-лежерна, направо се виждаш на плажа с коктейл в ръка (даже и да не пиеш). Текстът е един малък пъзел, от който си сглобяваш цялата история, обичам такива. I saw you on the bus, I saw your shoes, they fell apart some time ago, I’ll buy some more in five years…

В момента любимата е Kinda girl you are, отново с ретро звучене, но много енергична (осъзнавам, че съм повторила тази дума 20-тина пъти досега, но не ми хрумва как другояче да го опиша), напомня ми на онзи типичен жизнерадостен рок от 60-те (или са 50-те?), но вокалите са с леко ню уейв звучене и комбинацията е гениална. Повдига настоението незабавно, особено ако слушаш текста. Имат и едно акустично изпълнение на тази песен, което изглежда все едно са си го снимали ей така докато са чакали за нещо в гримьорната. Остави ме зяпнала, защото осъзнах, че не са някакви номера с микрофона или нещо такова, той така си пее. I heard a voice, no other choice, I fell in love with you, както се казва :)

Определено ще се слуша пълната им дискография.

My husband’s sense of humour

(not so long ago)

Аз: Сутринта слушах Dante’s Inferno…
Той: Заради градския транспорт ли?

* * *

П.П. След многоточието следваше „…а сега слушам Kaiser Chiefs“, но за тях мисля да пиша отделно.

П.П.П. Да кажа какво планирам е най-сигурният начин постът никога да не види бял свят, но все пак, кой знае.

Поразчистих черновите

Почиствайки около себе си, почистваш вътре в себе си – гласи една мисъл на Петър Дънов от една колекция с мисли, която ми подариха. Не, не беше намек, че иначе си нямам, макар че това е първото, което аз самата бих казала, ако някой ми съобщи горното. Сетих се за това, защото ей сега разчистих доста чернови, някои чак от 2009. За някои от тях вече не помнех какво съм искала да напиша, други бяха… да речем, неща, които не бих искала да публикувам (и съответно не съм го направила), а трети не съответстваха на днешния ми светоглед. Не съм вярвала, че ще употребя тази дума, говорейки за себе си, но ето на. Вече се усещам много различна от тогава. Донякъде това беше целта на блога, след време да си спомням миналото :) Въпросът е да открия нещо друго, което му придава цел, за да има смисъл да пиша днес. Днес се чувствам много по-цялостна – в момента, в който го пиша това, вътрешният ми критик се гърчи от стила, но аз продължавам смело – дали е нормално да имаш едновременно три различни посоки на мисли, докато се опитваш да напишеш едно просто – добре де, не чак просто, но не и толкова сложно, това беше четвърта посока на отклонение, между другото – изречение? Той Пратчет го е казал с вторите и третите мисли, но наистина не съм толкова умна, по-скоро съм за доктор. Та, говорех за това, че днес ме вълнуват други неща и като цяло житейският етап на юноша бледен е отминал (време беше!), а заедно с него и импулсът да творя екзистенциални и дълбоки постове. Да творя каквито и да е постове. Напоследък ми стига да консумирам, тоест чета :)
Изгубих се между отклоненията, но това е нормално. Пак се получи пост за себе си и малко в нищото. Оставям го така.

Личби!

Започна се! Сутринта таблото, което показва след колко часа минути ще дойде тролеят, първо показваше 5, а после стана 6! Времето вървеше наобратно! Но това не е всичко! Току-що обработих запис номер 2666! Който има очи, ще види!
(очаквайте ъпдейт с напредването на деня)
***
(ъпдейт)
Днес в работата стават само гадости. Искам вкъщи.
***
(втори и последен ъпдейт)
Оцелях някак. Епично беше.