The one design is in your head

(not so long ago)

Аз: Сутринта слушах Dante’s Inferno…
Той: Заради градския транспорт ли?

* * *

П.П. След многоточието следваше „…а сега слушам Kaiser Chiefs“, но за тях мисля да пиша отделно.

П.П.П. Да кажа какво планирам е най-сигурният начин постът никога да не види бял свят, но все пак, кой знае.

Почиствайки около себе си, почистваш вътре в себе си – гласи една мисъл на Петър Дънов от една колекция с мисли, която ми подариха. Не, не беше намек, че иначе си нямам, макар че това е първото, което аз самата бих казала, ако някой ми съобщи горното. Сетих се за това, защото ей сега разчистих доста чернови, някои чак от 2009. За някои от тях вече не помнех какво съм искала да напиша, други бяха… да речем, неща, които не бих искала да публикувам (и съответно не съм го направила), а трети не съответстваха на днешния ми светоглед. Не съм вярвала, че ще употребя тази дума, говорейки за себе си, но ето на. Вече се усещам много различна от тогава. Донякъде това беше целта на блога, след време да си спомням миналото :) Въпросът е да открия нещо друго, което му придава цел, за да има смисъл да пиша днес. Днес се чувствам много по-цялостна – в момента, в който го пиша това, вътрешният ми критик се гърчи от стила, но аз продължавам смело – дали е нормално да имаш едновременно три различни посоки на мисли, докато се опитваш да напишеш едно просто – добре де, не чак просто, но не и толкова сложно, това беше четвърта посока на отклонение, между другото – изречение? Той Пратчет го е казал с вторите и третите мисли, но наистина не съм толкова умна, по-скоро съм за доктор. Та, говорех за това, че днес ме вълнуват други неща и като цяло житейският етап на юноша бледен е отминал (време беше!), а заедно с него и импулсът да творя екзистенциални и дълбоки постове. Да творя каквито и да е постове. Напоследък ми стига да консумирам, тоест чета :)
Изгубих се между отклоненията, но това е нормално. Пак се получи пост за себе си и малко в нищото. Оставям го така.

Личби!

Започна се! Сутринта таблото, което показва след колко часа минути ще дойде тролеят, първо показваше 5, а после стана 6! Времето вървеше наобратно! Но това не е всичко! Току-що обработих запис номер 2666! Който има очи, ще види!
(очаквайте ъпдейт с напредването на деня)
***
(ъпдейт)
Днес в работата стават само гадости. Искам вкъщи.
***
(втори и последен ъпдейт)
Оцелях някак. Епично беше.

Снежен човек

По обяд ей така, докато чаках някого, направих една голяма топка от снега по капака на една кола. Няколко часа по-късно някой я беше превърнал в истински снежен човек със златни копчета и накривена червена шапка :) Подозирам хората от книжарницата в съседство. Стана ми много приятно. All is not bad in the world :)

Вампирясване

– Нали сега вампирите станаха много популярни…
– Вампирите винаги са били популярни.
– Да, те са класика, която никога не умира.

Лятото на 2011

Докато се наканя да пиша за лятото на 2011, стана (почти) лятото на 2012, и все пак… Не искам да остава ненаписано, защото беше хубаво. Беше един от онези прекрасни мързеливи отрязъци от време, които си спомняш дълго след това. По-точно, бяха две седмици в края на юни, когато излязохме в отпуск и отидохме в Созопол. Всичко си беше същото, но случихме на културна програма, която направи прекарването особено приятно – два броя международни младежки фестивали с (основно) песни и танци. Гледахме вокални изпълнения, народни танци, гимнастика и дори един младеж-илюзионист. Гледахме невероятно количество сладки украинчета, белорускинчета и рускинчета (едното от тях беше като нарисувано, с тъмна коса, сини очи и лунички, направо се влюбих); въпреки че бяха сладки бяха и много добре подготвени и танцуваха много добре, а как пищяха само… Гледахме много добри вокални изпълнения, от които си припомних и научих няколко хубави песни… Прави впечатление колко професионално се отнасят руснаците – излизат на сцената и веднага си проличава колко работа са вложили, на сцената излиза не просто дете в детски конкурс, а добре подготвен изпълнител… Другите много професионални участници бяха словаците от Bobalet. Двамата младежи от старшия състав веднага получиха прякорите Лимбичката и Падуана, защото единият беше типичният тънък, но широкоплещест балетист с артистично падащ перчем, а другият беше по-нормален на вид младеж, но с плитчица на джедай… От техните изпълнения най-много ми хареса онова с The Guitar Don’t Lie – прекрасна песен. Въобще, един от онези моменти, когато всичко се слива в едно и се превръща в специален спомен.
(Между другото, ще изляза от пространствено-времевата рамка на повествованието, за да вметна, че не ви трябва да четете Nocturnes на Казуо Ишигуро (депресията!), вместо това си пуснете песента, която казва всичко много по-добре. Сега обратно към Созопол през лятото на 2011.)
През останалото време си запълвах времето с четене. Хванах от библиотеката „Лунният камък“ на Уилки Колинс и след няколко глави вече ми идеше да се ударя, задето съм я подминавала толкова години. Ето до какво водят страничните впечатления без всъщност да си чел някой автор. Уилки Колинс се оказа много добър писател със страхотно чувство за хумор и по-точно ирония, просто прекрасни иронични моменти има в тази книга и дори само заради тях тя вече ми е от любимите, но да не забравяме и различните стилове на различните разказвачи (тъй като книгата е от първо лице на няколко лица) и добрия превод, който не само не ги е съсипал, а допринася към цялостната гениалност. Ако дотук не е станало ясно, книгата ми хареса :) Единственият й проблем е развръзката на иначе увлекателната загадка и известната склонност към мелодраматизъм, но простено да му е на автора, живият стил на старика от първа част изкупва всичко.
Следващи наред бяха „Големите надежди“ на Дикенс, които пък леко ме разочароваха, колкото Уилки Колинс звучеше съвременно и интересно, толкова Дикенс ми се видя архаичен и леко скучен. В тази конкретна битка Дикенс загуби, но пък може да се утеши с това, че има по-хубавите екранизации.
В Созопол освен това бродирах (довърших си магнолиите най-после), заедно с Ян се разхождахме, гледахме новооткрити археологически открития, включително нечии древни пищяли, гледахме и снимахме залеза, гледахме и снимахме риби и най-огромният рак, който съм виждала, и изобщо прекарахме си страхотно. Прекрасна почивка беше, искам пак.

Хубав беше, а ще го запомня с този момент:

– How many of you have listened to the new album?
– Uaaaaaaa!
– How many of you have downloaded it illegally?
– …… (всеобщо сконфузване, няколко човека все пак се обаждат)
– At least you’re honest!

В тоя момент ми стана едно такова засрамено и едновременно с това смешно. Имат чувство за хумор хората, но и ти напомнят така между другото, че като си сваляш албума им, ги засягаш лично. А Джон Шафър не е човек, когото искаш да засегнеш лично. Много страшен изглежда. Само пушката му липсва, или по-скоро моторната резачка.
Иначе: новият певец е много добър и ми харесва, че успява да пее и като Барлоу, и като Оуенс, и като себе си. Подгряващите бяха симпатични, а зала Юбилейна се оказа ок. Голям плюс беше, че охраната не даваше да се пуши вътре. Все пак ме опушиха от пулта, ама „какво да ги правиш, те са чужденци“ (муахаха). Тъжният извод обаче е, че не ставам вече за концерти без места за сядане…

Облак от етикети