The one design is in your head

Лятото на 2011

Докато се наканя да пиша за лятото на 2011, стана (почти) лятото на 2012, и все пак… Не искам да остава ненаписано, защото беше хубаво. Беше един от онези прекрасни мързеливи отрязъци от време, които си спомняш дълго след това. По-точно, бяха две седмици в края на юни, когато излязохме в отпуск и отидохме в Созопол. Всичко си беше същото, но случихме на културна програма, която направи прекарването особено приятно – два броя международни младежки фестивали с (основно) песни и танци. Гледахме вокални изпълнения, народни танци, гимнастика и дори един младеж-илюзионист. Гледахме невероятно количество сладки украинчета, белорускинчета и рускинчета (едното от тях беше като нарисувано, с тъмна коса, сини очи и лунички, направо се влюбих); въпреки че бяха сладки бяха и много добре подготвени и танцуваха много добре, а как пищяха само… Гледахме много добри вокални изпълнения, от които си припомних и научих няколко хубави песни… Прави впечатление колко професионално се отнасят руснаците – излизат на сцената и веднага си проличава колко работа са вложили, на сцената излиза не просто дете в детски конкурс, а добре подготвен изпълнител… Другите много професионални участници бяха словаците от Bobalet. Двамата младежи от старшия състав веднага получиха прякорите Лимбичката и Падуана, защото единият беше типичният тънък, но широкоплещест балетист с артистично падащ перчем, а другият беше по-нормален на вид младеж, но с плитчица на джедай… От техните изпълнения най-много ми хареса онова с The Guitar Don’t Lie – прекрасна песен. Въобще, един от онези моменти, когато всичко се слива в едно и се превръща в специален спомен.
(Между другото, ще изляза от пространствено-времевата рамка на повествованието, за да вметна, че не ви трябва да четете Nocturnes на Казуо Ишигуро (депресията!), вместо това си пуснете песента, която казва всичко много по-добре. Сега обратно към Созопол през лятото на 2011.)
През останалото време си запълвах времето с четене. Хванах от библиотеката „Лунният камък“ на Уилки Колинс и след няколко глави вече ми идеше да се ударя, задето съм я подминавала толкова години. Ето до какво водят страничните впечатления без всъщност да си чел някой автор. Уилки Колинс се оказа много добър писател със страхотно чувство за хумор и по-точно ирония, просто прекрасни иронични моменти има в тази книга и дори само заради тях тя вече ми е от любимите, но да не забравяме и различните стилове на различните разказвачи (тъй като книгата е от първо лице на няколко лица) и добрия превод, който не само не ги е съсипал, а допринася към цялостната гениалност. Ако дотук не е станало ясно, книгата ми хареса :) Единственият й проблем е развръзката на иначе увлекателната загадка и известната склонност към мелодраматизъм, но простено да му е на автора, живият стил на старика от първа част изкупва всичко.
Следващи наред бяха „Големите надежди“ на Дикенс, които пък леко ме разочароваха, колкото Уилки Колинс звучеше съвременно и интересно, толкова Дикенс ми се видя архаичен и леко скучен. В тази конкретна битка Дикенс загуби, но пък може да се утеши с това, че има по-хубавите екранизации.
В Созопол освен това бродирах (довърших си магнолиите най-после), заедно с Ян се разхождахме, гледахме новооткрити археологически открития, включително нечии древни пищяли, гледахме и снимахме залеза, гледахме и снимахме риби и най-огромният рак, който съм виждала, и изобщо прекарахме си страхотно. Прекрасна почивка беше, искам пак.

Comments on: "Лятото на 2011" (1)

  1. Страхотна почивка беше :) Тази година ще повторим ;)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Облак от етикети

%d bloggers like this: