The one design is in your head

Има една категория хора, която много мразя. Това са хората, които си правят блогове, а после ги затриват.

(Между другото, не съвсем свързано, да уточня, че пиша този пост по повод на няколко конкретни примера. И става въпрос за блогове на безплатни сървъри, какъвто е този тук например. Тоест авторът не е трябвало да плаща, за да си запази блога.)
(Второ уточнение. Няма да кажа кои са тези конкретни примери, но не сте вие (хехе) и най-вероятно не ги познавате. Наистина.)

Най-напред, що за детинска постъпка е това? Тия хора сещат ли се, че носят отговорност за нещата, които правят, или просто си мислят, че в живота има гумичка, която решава всички проблеми? И ако ми кажете, че интернет не е истинският живот, ще отговоря, че може да не е – но същевременно донякъде е. Човек, който смята, че ще си реши проблемите с изтриване на блога си, ще е също толкова неадекватен и офлайн, убедена съм в това.
Това е първото, което страшно ме дразни – манталитетът „взимам си думите обратно“, манталитетът „хоп – и нищо не е станало“. Толкова ли те е страх да поемеш отговорност за анонимните си думи в интернет, идиот такъв?

Второто нещо, което ме вбесява съвсем малко повече от първото, е пълното, абсолютното, тоталното (извинете, но съм ядосана) неуважение към хората, които са си направили труда да прочетат нещо в блога и да оставят коментар. „Сори, коментиращи. Думите ви са нищо. Думите ви не съществуват. Може да сте отделили от времето си да прочетете писанията ми, да сте ми протегнали ръка, да сте споделили мненията и емоциите си с мен – това не ме интересува.“ Всъщност се чудя дали изобщо се сещат за това, когато натискат бутона delete? Или мислят само за себе си? За наранената си душа…
(Между другото, според личната ми статистика наранената душа е най-честата причина. Разбирай несподелена любов. Аргх.)
(Необходимо? уточнение: преди да стана самодоволна щастливо влюбена патка, съм била несамодоволна нещастливо невлюбена патка, така че разбирам нещастните хора, на които им липсва Любовта(тм). Несподелената любов обаче така и не можах да я възприема като нещо различно от лиготия.)
(още по между другото, имаше един случай на изтрит блог, който си беше класическо, макар и виртуално, фалшиво самоубийство от типа „обърни ми внимание“ – аз сега ще се нагълтам с хапчета, ама не достатъчно…)
…за това колко са обидени на големия лош свят, за това как никой не ги обича – може би, не мога да им вляза в главите и да искам.

Стигнах до третото нещо, което не понасям у тези хора: неадекватното им самовъзприемане. Трудно ми е да го формулирам. Не е точно егоизъм, въпреки че очевидно са способни на такава идиотски егоистична постъпка, каквато е изтриването на собствения понабрал обем и коментари блог. Може би се доближава до понятието заравяне на главата в задника (четох наскоро един руски нецензурен пост и още ме държи). Самото изтриване на цял период от живота говори за известна неуравновесеност, другият вариант е просто да не са наясно защо изобщо са направили този блог. Може би в началото са си мислели, че са наясно, но и тогава не са били. (Между другото хората, които ентусиазирано пускат пет поста и после забравят за цялото начинание, са съвсем друго нещо и не са обект на настоящата тирада.) Но човек, който месеци/ години пише, споделя – защо го прави? – и накрая зачерква всичко? – не, това не е нормално.

Блях, справедливият ми гибелен гняв се поизпари и ми е трудно да завърша с подходящия патос. Me husband ми даде идея какво да пиша за завършек (а именно: „Ми тва е. Изпуснах парата и сега ще ходя да си лягам и да поправя малко телефонен секс с ми хъзбанд. Така де.“ :D) но предпочитам да сътворя още едно несвързано изречение, като по този начин остана вярна на себе си и на несъществуващия си стил, и на блога си, който никога няма да изтрия, защото прекрасно знам защо го пиша и какво е той. Благодаря за вниманието.

Comments on: "За хората, които си трият блоговете (гневен изблик)" (16)

  1. Me goes to bed and will wait for that call ;)

  2. Стига бе, ексхибиоционсти такива ;р

    Хм, като цяло подкрепям, но все пак мисля,

  3. (демн, натиснах някакси сенд..)

    че на човек не трябва да се отнема правото да скъса с живота си. Може да е безотговорно, но той може да се е погрижил за това (не ми се навлиза в подробности, но ситуации такива бол и все с романтичен привкус ;р), искам да кажа по точно същия начин, по който го правиш в истинския живот. Дори когато носиш отговорност за някого или нещо и мисля, че не ТРЯБВА да го правиш, пак бих го разбрал със сърцето си, ако го направиш.

    Но тоя пост почва да става много объркан и насочен повече към абстрактната (морална) страна на нещата в истинския живот, нежели конкретно триенето на блогове, та за тях ще кажа следното – престъпление е да се изгаря писано слово и точка! Ако искаш да скъсаш с него, просто не го гледай повече и толкова.

  4. Ами и според мен правилното нещо е просто да оставиш блога да си умре сам (личното ми мнение е, че съдържанието в нета изобщо не е вечно, всичко рано или късно се крашва, дори да не му спрат поддръжката). А моралната страна на нещата можем да я нищим много, сива територия колкото искаш.

  5. За всички, които си въобразяват, че могат лесно-лесно да скъсат с блога си по този начин, съществува Internet Archive :D

    Следите остават :)

  6. Оу, леле. :shock: Доста си била набрала… Предполагам, има връзка и с хората, изтриващи репликите си от форуми? :D

  7. Честно казано нямах тях предвид, въпреки че имат много общо. Тия от форумите обаче не ме дразнят толкова, защото обикновено там мненията се четат, докато са пресни, и после престават да бъдат важни и се забравят (има и изключения, разбира се, но в общия случай старите теми не се четат). А при блоговете е различно.

  8. Хахах, доста се посмях с този пост. От една страна те разбирам, от друга – не смятам, че можеш да държиш сметка на някой за това как ще се разпорежда с живота си или със „собствеността“ си, пък била тя и виртуална. Аз лично съм си трила три блога. Е, вярно, че никой не знаеше за тях. И до днес обаче се чувствам свободна и с чиста съвест да си прередактирам стари постове (разбира се така, че ако има коментари, да не стават неадекватни) или да трия постове. А един ден, когато сметна, че няма какво повече да казвам и ако съм в настроение, ще се изтрия блога и няма изобщо да ми пука за никакви коментари. Хората, които са коментирали, и коментарите им не са едно и също за мен и не възнамерявам да им тача Словото до края на живота си :-). Обичам много да трия от малка, особено собствените си думи, вещи, разни други работи. Не казвам, че е нормално, нито че не говори за някои психически особености, но не преча на никого, така че си запазвам правото да го правя и да се чувствам права ;-) .
    Всъщност има доста неща, по които бих искала да коментирам точно в този пост, но ще стане много дълго. Само да ти кажа още нещо, с което не съм съгласна: несподелената любов не е лиготия.
    И съвсем най-накрая – все пак се надявам да не влизам съвсем в категорията на мразените хора, защото това ще ми е поредният случай на несподелена любов :-)

  9. Много странен пост, чудя се какво те е ядосало чак толкова много :)

    Не чета блога ти от много време, но в повечето случаи съм съгласна с теб. Само че този път съм на точно обратното мнение (разбира се, ако съм схванала правилно идеята, понеже не стана много ясно какви точно блогове с каква информация на тях имаш предвид) – блоговете са си собственост на човека, който ги създава, и той има пълното право да прави с тях, каквото му душа желае. Аз лично съм искала да си трия блога два пъти. Първият път, в който осъзнах, че изобщо не е изпълнил предназначението си. И вторият път беше свързан с постовете ми за книги, тъй като ми писна да се боря с вятърници мелници и да обяснявам, че написаното е единствено моята позиция, че няма да влезе в учебниците по литература, и че нямат право да ми говорят по такъв начин. Не го изтрих, защото явно дълбоко в мен твърде силно е залегнала графоманщината :)

    Във всеки случай, и да го изтрия, с какво ще навреди това на хората, писали коментари? Те си имат своето местенце, където да блестят. Да, понякога има такива същества, които си падат по мелодрамите и заплашванията, че видиш ли край, много съм нещастен и ще се нагълтам с хапчета. Но има и такива хора, които са наистина много нещастни и мислят да се нагълтат с хапчета. И блогът е един вид техният зов за помощ, а аз не бих ги съдила, ако се откажат.

  10. Естествено, че не съм права за всичко, в крайна сметка това беше едно изливане на яда в най-чиста форма и съответно е съвсем първосигнално. Вероятно не бях права изобщо да го пускам, но в крайна сметка това място няма да съответства на личността ми, ако не пускам и по нещо такова от време на време.

    sublimeswine – съжалявам, ако съм те жегнала излишно с това за несподелената любов. Знам, че не съм права, поне не за всички случаи. Това опира до един въпрос, по който никога не успях да разбера отсрещната страна – „ама как така не можеш да си контролираш чувствата?“. Освен това когато става въпрос за възрастни хора… но темата е обширна и можем да я обсъдим другаде, стига да искаш :)

    Колкото до триенето, аз все пак мисля, че блогът не е съвсем като личния дневник. Наистина авторът е господар в блога си, това е най-явното и силно правило от всички. Но „има право да направи нещо“ не е същото като „прав е да го направи“.
    Такива са моите лични виждания. Когато напишеш нещо в блог, не го пишеш само за себе си. Може броячът да показва 0 читатели, но ти си избрал да го излъчиш навън. (Затова бях писала онова, че някои хора не разбират за какво им е блогът… Ако искаха личен дневник, който единствено те да четат, биха могли да пишат само лични постове, които не се виждат от читатели, или да слагат пароли на всеки пост… Но не го правят. Съзнателно или не, те искат да се обърнат към другите.) Ако беше като при радиото, вълните щяха да си пътуват някъде там вечно… И така ми се струва правилно. Някога някой да може да намери думите, които ти си избрал да споделиш.

    Голяма част от яда ми горе е лично насочен, разбира се. (Да, знам, че не е правилно.) Не искам обаче да посочвам хората. И без това вече ги няма, самоубиха се. И да имат нови блогове, няма как да знам за тях.

    Като се замисля, странно е, че винаги съм защитавала самоубийството (правото на хората да го правят), но не мога да приема електронния му вариант. Може би защото аз също не отъждествявам блога с автора му. Може би се опитвам да кажа, че веднъж публикувани, думите вече не принадлежат единствено на автора си. „Ръкописите не горят“ с обратен смисъл :)

    CarreraGT, това, което пишеш („писна ми да се боря и да обяснявам“), е точно случай, за който бих ти се ядосала страшно много, ако го беше направила, а сега ти се ядосвам малко за това, че си го помислила. Рискувам да ми се обидиш, но ще си кажа мнението. Точно блогът ти от всички възможни места е онова, в което ти е най-лесно да се справиш с всякакви критикари, несъгласни и изобщо злобни елементи. Иска се само да цъкнеш с мишката. Да, знам, има и друго. Трудната част е да не се оставиш да те засегнат. Да прецениш кога имаш насреща си обоснована критика и кога – някой трол, или злоба, или глупава агресия, на които не трябва да обръщаш внимание. Ето защо бих ти се разсърдила ако си изтриеш блога заради такива коментари – ти си умна, не би трябвало да се оставяш да ти въздействат по такъв начин.

    Много нещо изписах, може би съм казала и някоя глупост. Ако нещо – извинявайте.

  11. Ами аз съвсем не исках коментара ми да прозвучи обидено, засегнато или както и да е. Последното вмятане беше по-скоро майтап :-) . Просто и на мен доста импулсивно ми се дощя да споделя личното си виждане по темата. А и не ми се щеше да ти намеквам, че не си права, защото подробностите по ситуацията не са ми известни, а и защото не знам дали след година няма – цитирам – „да съм паднала на твоята парадоксална мисъл“.
    За обсъждането на несподелената любов на друго място съм на линия, ще го уточним.

  12. Извинявай, че ще продължа темата може би с лек оффтопик, но просто не мога да се сдържа :)

    Значи, за да говорим конкретно – аз започнах моя блог в момент, когато бях много самотна с единствената цел да изложа мислите си там, където всеки може да ги прочете, и така бих могла да попадна поне на един-двама човека, които мислят като мен и които евентуално биха ме спасили от тази самотна дупка, в която се намирах. Блогът постепенно се напълни с читатели, обаче въпреки всичко, хората си остават дистанцирани и се блъскам в някаква стъклена преграда. После нещата излязоха така от контрол, че повечето хора четяха и все още четат заради секцията с книгите, която беше замислена просто като малка частица, подробност от живота ми, а примерно неща, които съм писала и на които наистина държа, никой не им обръща внимание. И сега всички очакват да пиша за книги, питат какво става, а пък на мен не само че не ми се пише за книги, в момента дори не ми се и чете, обаче се чувствам длъжна.

    Ако изтрия блога си, няма да е защото се отричам от думите си, а защото няма да виждам смисъл от думи, които така и не са намерили адресат, до когото да достигнат. Писмата ми в бутилка, които така и не са видели бряг. Да вярвам, че има смисъл да оставям написаното да съществува, би означавало да си повярвам, че съм написала кой знае какво, а аз много добре знам, че не е така.

    Но засега нищо няма да трия, не ми се ядосвай :)

  13. Това за писмата в бутилка беше много поетично :) И донякъде те разбрах. От друга страна има разни хора като мен, които обикновено само четат и много рядко коментират… Например, когато прочета много емоционален пост за нещо лично, някак се стеснявам да коментирам, особено ако не познавам човека „на живо“ – струва ми се, че се натрапвам. Така че не винаги мълчанието означава празнота…

  14. Съгласна съм с теб, че триенето на блог е ритуално/виртуално самоубийство. Странно е, че приемаш самоубийството в „реалния живот“, но не и електронния му аналог. Замисли се, че и „реалният“ човек не принадлежи само на себе си – той има роднини, приятели, близки, от които се „отнема“ с този краен, отчаян акт на нихилизъм. Околните до такава степен не го интересуват, че ги зачерква като читатели/ползватели на живота си.

    Съгласна съм и с това, че не винаги мълчанието означава празнота и съм писала години наред без да очаквам и получавам коментари. Поздрави:)

  15. И на мен ми е странно, че по толкова различен начин ги приемам :)
    (тук изтрих едни странни разсъждения, защото е почти три през нощта и някак е по-добре да го формулирам, когато мога да мисля)
    Във всеки случай, благодаря за коментара :) Твоят блог винаги го чета* с удоволствие.

    * натвърд, натвърд.

  16. Нов опит за доизясняване на мисълта, за който предварително си знам, че няма да е твърде успешен:

    все още не знам напълно какво толкова ме ядосва в единия случай, а в другия – не. След известно напъване стигнах до мисълта, че се ядосвам на триещите блогове, защото те всъщност нямат причини и защото това, което правят, не е решение. Последната фраза между другото непрекъснато се повтаря за самоубийците, но в техния случай просто не е вярна – естествено, че смъртта е решение. Доста окончателно такова. Прекратява всички проблеми и лекува и най-силното главоболие, така да се каже. А в случая на триещите блогове – те не постигат решение на проблемите си с изтриването на блога. Освен ако проблемите им са били от една специална категория – „олеле, написах всичките тия неща, но сега съжалявам, не искам бъдещите ми шефове да ги прочетат (или някаква подобна причина)“ – което е валиден проблем, но все пак си е едно достойно за презрение „взимам си думите обратно“, защото възрастните хора би трябвало първо да мислят, а после да говорят и още повече, пишат.
    А по първата половина от аргумента ми – за причините – малко е заобиколно, но ето: някои хора се самоубиват, защото самото живеене им е непосилно. Всеки си има някакви конкретни причини, но повечето ситуации си имат и други варианти за действие (примерно зарязваш всичко и тръгваш на автостоп за Китай, ако толкова ти се мре, има шанс дори това да ти се случи) – само дето тези варианти изискват твърде много воля, енергия, сили, за да се събуждаш всеки ден, за да понасяш още страданието, да тръгнеш за Китай – а самоубиецът ги няма. В случая с блога е различно. Какво се иска, за да продължи да съществува един блог? Нищо толкова тежко и трудно. Не е необходимо дори да го посещаваш. Просто го оставяш, забравяш за него – абсолютно нищо повече от това не се иска. Та затова мисля, че двете неща не са сравними.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Облак от етикети

%d bloggers like this: