Впечатления от наградите на Shadowdance

Ще започна от средата. 12 април беше денят, в който връчвахме наградите на нашето списание за фантастика и фентъзи. По стечение на обстоятелствата ;) това е и денят на космонавтиката, което според мен е най-добрият възможен ден за подобна церемония.

Честно казано, нямам сили да описвам подробно цялата одисея около организирането на тези награди. И това е при положение, че работата всъщност я вършиха други. Вече е безопасно да призная, че в самото начало не харесвах идеята и я смятах за изхвърляне. В процеса на работата обаче нещата взеха да се получават, благодарение на хората от екипа, които вярваха в идеята и се трудеха, за да я осъществят. Накрая вече нямаше мърдане - плодът на всичките тези усилия беше нещо наистина голямо, което за пореден път ми даде повод да се гордея с нашето списание. Предишната седмица-две изживях доста притеснения. Квадратчето с датата в календара символизираше едва ли не деня на страшния съд. Накрая обаче проблемите бяха решени, възможните провали останаха неслучили се и всичко се получи леко. Не от само себе си, разбира се, а благодарение усилията на бая народ, който няма да изреждам поименно :Р и специално на двама души, всеки от които спаси света в последния момент ей така между другото.

Това, което ме накефи много, беше, че хората дойдоха. А наградените казаха някои мъдри и вдъхновяващи неща. Теллалов напомни с какво е свързана датата 12 април и изведнъж се върнах години назад към времето, когато се интересувах много повече от космоса. Русинов говори много сърдечно, Генерала също. Инфодарци бяха много мили. Уви, не успях да остана след приключването на официалната част, но коментарите бяха, че се е получила хубава раздумка.

Калин е записал звука и е дал линк във форума (да е жив и здрав), а ако не изникне някой проблем, би трябвало да имаме и видеозапис. И подробен репортаж, и снимката на Геймън, ахъм. Изобщо, както е модерно да се казва, повече - в броя :Р Хубавото е, че имаше отзвук от “външни” хора. Имаше и много добри идеи за бъдещата ни дейност. Може обединяването на списанията за подобна инициатива да изглежда утопично, но защо не, наистина?

Стипендия?!

Днес продължавам да се питам какво иска светът от мен и защо ми се случват неща, които… ей така от нищото ми дойде един телефонен разговор, от който разбрах, че съм включена в списъка с кандидати за стипендия, за която не съм кандидатствала и не съм имала и намерение да кандидатствам - като нито съм попълвала някакви документи, нито съм си давала данните някъде… Стипендията разбира се е добра, но напълно извън кръга на интересите (и възможностите) ми в момента. Чудя се дали ще е нелюбезно да вържа тенекия на хората, които без моето знание са ме включили в конкурса, или все пак да си жертвам съня, за да отида в 9 часа в уречения ден и да им кажа да не разчитат на мен. От една страна - хубаво, сетили са се за мен, приятна изненада, от друга - ВТФ, кой ги е молил да ме включват?

Здравей, свят

Пак зачезнах за доста време.

Новата админска страница на уърдпреса е ужасна, но това вие си го знаете (или поне знаете го, ако имате такъв блог).

Напоследък имам чувството, че светът е едно гадно място, и не мога да понасям хората по улиците. Май трябва да се махна от София поне за малко.

Без хартия?

По повод на този пост: http://www.gorichka.bg/index.php?p=10&l=1&id=659

Направи ми впечатление как една добра идея за пестене на ресурси - избягване на излишното разпечатване в офиса - се докарва до крайности от някои хора, коментирани в статията, които стигат до представата за един бъдещ “идеален” свят, в който хартия изобщо не се използва - нито за документи, нито за книги!

Чудя се как може хората да не разбират колко е важна хартията в случая на книгите. Колко различно е четенето, когато държиш книгата в ръка, от уж същото действие, когато се взираш в монотонните редове на екрана. Дали някои хора изобщо могат да усетят удоволствието от обръщането на страниците, от непрекъснато променящата се граница на вече прочетеното и още непознатото, усещането да държиш в ръка нещо тежко или пък въздушно, но съдържащо цялата тежест на света, нещо със собствен аромат, с текстура, която всеки път е различна под пръстите? Дали всеки може да усети това или то е запазена територия за особен вид сноби, към които аз явно принадлежа, ценители, които са чувствителни към нещо, което за останалата част от света е безсмислено като японския култ към приготвянето на чая?

Така и не свикнах да чета от екран, въпреки че имам стотици електронни книги - все интересни и ценни, натрупани по времето, когато още смятах, че мога да чета от монитора. Беше трудно, четенето не вървеше. Опитах се да разбера какво не е наред - нали уж формата е последна по важност в случая? Нали са важни идеите? На практика се оказа същото е като да замениш чаената церемония с гълтане на хапче, което съдържа всичките съставки на чая. Предполагам някои ще сметнат, че прекалявам, че проявявам претенциозност (оттам и онова за снобите), липса на адаптивност към новото и вживяване в дреболии… Сещам се за медиевистите на Азимов :) И така да е, електронните книги просто не миришат правилно, и за щастие все още не сме тръгнали да се отказваме от хартиените, така че поне в това отношение само си размишляваме.

Колкото до документите - там въпросът е съвсем практичен. Хартията просто е по-трайна от нули и единици, записани на магнитен носител (на който му е горял някога хардът, знае за какво говоря, и това са доста хора, защото на всеки рано или късно му гори хардът или не дай си боже, сървърът). Вярно е, че техниката се развива и магнитният запис вече остава назад, но когато мисля за това, неизменно се сещам за една статия, прочетена навремето (уви, не помня нито къде съм я чела, нито кой я е писал), според която най-напредналите технологии за съхранение на информация - лазерно гравиране на миниатюрни кристали (да речем, не помня точно) - на практика представляват връщане към дълбаенето върху камъни с чук и длето. И ако трябва да степенуваме трайността на носителите на информация, онези камъни от древността все още са на първо място :) Колкото по-съвършени стават средствата за съхраняване на информация, толкова по-крехки са. Представяте ли си CD, или DVD, което при правилно съхранение се чете без проблеми след 2000 години? Разбира се, някъде в бъдещето ще го измислят и това, но в момента хартията все още е победител в състезанието по надежност, а именно това е важно за бизнеса. Можем да прибавим и това, че хартиен документ се фалшифицира доста по-трудно от електронен.

Вместо елегантен завършек: не знам защо чувствам порив да се извиня на всеки, който е стигнал дотук… Е, извинявайте :)

Календари

Да се похваля с какво се сдобих днес, обикаляйки насам-натам: не са ли прелестни? Обожавам този тип календари, защото освен че са много красиви, са и полезни - можеш да си отбелязваш важни дати или просто програмата за седмицата, показват и фазите на луната, както и някои празници. Първият е с божествени котки, а вторият с много красиви пейзажи.

Дълго стоях на щанда и се колебаех кой от двата да си купя - “красиви вечерни пейзажи и пълна луна! ама другият е с котки!” - и накрая естествено не издържах и просто взех и двата. Съвсем наскоро бях решила, че ми трябва точно такъв календар и моментът е подходящ да си намеря, защото цената им пада наполовина, когато годината започне (а те обикновено не са евтини). Това, че ги мернах в книжарницата, си беше като намек от случайността, така че не можех да се противя :)

Бтв, ако има фенове: на сайта на фирмата има каталог.

Прочетох Cryptonomicon

Е, прочетох я. Беше като някаква епоха. Продължи много дълго (обикновено книгите ги преборвам по-бързо, но това са 900 страници, не е шега работа); но аз имам предвид повече емоционалния аспект, след тази книга вече не си същия човек. Вероятно временно, като ефектът на всяко гледано/четено нещо, който си отива след няколко часа (или дни, ако нещото е по-смислено). Но в Криптономикона има толкова много неща, за които да мислиш, че може да се изживява месеци. В началото най-много от всичко ми харесваше хуморът, почти непрекъснато се кикотех и се пръсках от яд, че няма как да споделя смешката (за да не спойля). Не че не оценявах начина, по който книгата кара ума да бръмчи, но той беше очакван, докато чувството за хумор беше приятна изненада. После нещо се промени, вероятно заради нещата, които се случваха, към средата всичко стана по-сериозно и накрая вече предимно страдах и разбирах (в един момент преживях нещо много силно). В крайна сметка това не е весела книга при все хумора си.

Романът е малко като пъзел и понякога казва предварително какво ще се случи и те оставя да си го сглобиш, но това не разваля самия момент, когато то най-накрая се случва (напротив). Нийл Стивънсън се оказа майстор в нещо, което поне според мен е много трудно за постигане - всяка глава е за нещо различно, но се чете с интерес, въпреки че те откъсва от предишната, която си чел със същия интерес; накрая неизменно искаш още. Малко като мини детектив, всяка една от тях в един момент те поглъща, дори тези, които имат привидно скучно начало (нищо не е скучно, всичко има някакъв смисъл или просто е интересно заради новите неща, които научаваш).

За сведение, тази книга исках да я прочета от момента, в който видях статия за нея в един брой на Нюзуик, което ще да е било в годината на излизането й (1999). Чакането, тук съм на мнението на Ави, си струва :)

* * *

Тежък едит: снощи, след като пуснах това, прочетох първото ревю в Амазона и то беше горe-долу с точност до думата нещото, което аз бих написала, ако можех да пиша (стана ми смешно, че на едно място сме писали буквално едно и също), с тази разлика, че цитираните недостатъци не ми бяха никакъв проблем. Затова ще го пусна тук. Авторът е Nathan Blumenfeld “mastadge” (от US).

Going in to CRYPTONOMICON, I had absolutely no idea what to expect. I’d never read anything by Neal Stephenson, nor had I read any blurbs or reviews of the book. However, it had appeared on enough “Best Book” lists that I decided to give it a try. And boy am I glad I did.This novel is fun, huge, funny, rambling, witty, and sprawling. It is clever, engaging, and well-paced. It is full of quirky, eccentric, immensely likeable characters, crazy, interesting ideas, and amusing, often hilarious, looks at various situations including, but not limited to, mathematics, life, how to eat Cap’n Crunch properly, the purpose of beards, and well, just about anything else you can think of. Obviously, then, this book is not for everyone. Those who like tight, meticulously pared-down straightforward stories may not be able to get into this one.

For me, though, as you may have guessed from the title of the review, this book was an absolute joy to read. The books chapters cycled between four main characters, and every time I finished a chapter I found myself in an awkward position: I didn’t want to go on, because I wanted to keep reading about the character I’d been following. However, by the end of the first paragraph of the next chapter, I’d be feeling the same way about the next character in the cycle. It was an odd feeling, and a tribute to the skill with which Stephenson created these characters that each of them was so completely engaging.

In addition to the main characters, the settings and situations were vivid and well-drawn. Despite this books immensity and its tendency to ramble at length about inanity, it never got boring, and always retained its charm. Stephenson provides us with a very amusing outlook on life.

However, this book is not without flaws, the two biggest of which have been noted in previous reviews:

1) Women. There are no really well-developed female characters. Most of the women have virtually no “screen time” at all, and the one who does have quite a bit of time is not fully realized as a character. It would have been very helpful to have gotten inside her head once in a while.

2) The ending. This book kind of just ends, without resolving properly. It feels like it just cuts off, and that was kind of unsatisfactory. Randy’s story deserved at least another chapter or an epilogue of some sort to tie-up the plot. Alas, Stephenson, at the end, couldn’t deliver.

So, as I’ve said, this book is delightfully readable, and if not for the sudden ending, would easily have garnered a 5/5 rating. I’m definitely looking forward to the next CRYPTONOMICON book (which, if I’m not mistaken, is intended to stand alone; it will not be a sequel, per se).

П.П. Появи се и признак, че не съм съвсем добре психически: налегна ме силно желание да я преведа.

Дреболии

* Честит осми март :Р

* Как да отслабнете с 3 килограма за 4 дни? Намерете начин за това време да поддържате постоянна температура от 38-39 градуса и готово :(  Иначе казано, грипът не ме пожали тази зима и изкарах най-тежкото си боледуване от много време насам. За щастие се оправих преди седмица и вече почвам да го забравям.

* Открих още един плюс от наличието на читателски дневник: стимулира ме да чета повече и по-смислени книги. Някак срамно е да не четеш нищо в момента или да записваш глупави книги в дневника :) Засега го пълня с Джейн Остин, особено приятно бях изненадана от Northanger Abbey и откровената гавра (да се разбира иронизиране) с порядките и готическите романи, на която човек не може да не се разхили.

*  Купих си комплект за суши и за вкъщи (досега си правихме у Ян). Ех, да имах и оризарник…

И пак за спама

Ще ме уморят… Ето част от спама ми днес:

Delight her with your gigantic schlong. (поезия,  поезия…)

You and your almighty rod of pleasure. (този евфемизъм винаги ми е харесвал, между другото)

Give her a ride on your ROCKET. (друго са си главните букви)

Oh Man. He’s ridiculously huge. (ама наистина ли?)

You will feel GOOD with your bigger tool. (ех…)

Умрях просто

10-те фотографии на начинаещия

Кратък увод: това е превод от руски (който намери издънки да свирка) на един текст, който много ме развесели, защото доста от нещата в него са верни и важат не само за начинаещите фотографи :)

10-те фотографии на начинаещия

1. “Аз съм в Париж!” (Рим, София, Каспичан)

- на снимката е изобразен самият фотолюбител и уличният стълб, край който той по някаква причина е застанал с идиотска усмивка или, обратното, каменна физиономия. В далечината може би се мярка Айфеловата кула, Колизеят или Александър Невски - но те така или иначе не са на фокус.

Снима се при първата екскурзия с фотоапарат.

2. “Залез!” (Изгрев, Затъмнение, Облаци, Дъжд)

- на снимката има небе. Понякога облаци. Понякога крайче от слънцето. Понякога луната. Понякога всичко това е оцветено с фотошоп в неестествено ярки цветове.

(това все едно за мен са го писали :D - б. аз)

Снима се обикновено в пияно състояние или при махмурлук.

3. “Море” (Плаж, Залез, Пясък, Катя, Ива)

- на фотографията е брегът на море (езеро, локва), на чийто фон стои (седи, лежи, бяга) красива (некрасива) жена по бански. Ако фотографът е успял да убеди приятелката си, че е фотомайстор, приятелката е без бански.

Снима се обикновено в процеса на прелъстяване на някоя жена.

4. “Нежност” (Венчелистчета, На любимата, Честит 8 март, скъпи дами!)

- на фотографията има букет (отделно цвете) в едър план (понякога - само тичинки и плодник).

Снима се в припадък на трудолюбие “сега ще овладея макро режима” или в навечерието на осми март (кога иначе мъжът ще има под ръка цветя?)

5. “Почти като човек” (Почти като нас, Малките ни братя)

- на фотографията пасат коне (дърлят се кучета, любят се котки, скърцат мишки).

Снима се от гражданин в момента на пътуване до вилата, когато по погрешка е завил към съседното село.

6. “Петички” (Нежност, малчуган, синко, Здравей, чуден свят!)

- на фотографията е петата (дланта) на младенеца, държана от треперещите от вълнение пръсти на фотографа.

Снима се при добавка към семейството.

7. “Старост” (Грохналост, Забравени и изоставени, Минаха години, Мъдрост, Простете ни!)

- на фотографията има дядо (баба) в чисти, но бедни дрехи, който гледа мъдро (а всъщност - недовиждащо) към фотографа.

Снима се в пристъп на грижа за старците и борба за социална справедливост.

8. “Високо-високо!” (В полет! Железни криле! Небе!)

- на фотографията е размазаният силует на самолет с инверсионна следа.

Снима се при покупката на първия фотоапарат с увеличение. Снима се два пъти, с цифрово увеличение и с оптично увеличение. След първия кадър фотографът изключва цифровото увеличение, а след втория разбира, че оптичното също на никого не е притрябвало.

9. “Първи път!” (В първи клас! Първокласничка! Първокласник!)

- на фотографията е дете с раница и букет. Най-често - с гръб към камерата. В редки случаи това е момиченце със звънец и панделки, носено на ръце от върлинест десетокласник.

Снима се, когато добавката към семейството тръгва на училище.

10. “Нощният град” (Ритъмът на нощта, Нощна стража, Нощ в бетонната джунгла, Светлини в нощта, Червено и бяло)

- на фотографията има нощна улица, по която се носят коли, размазани до неузнаваемост от дългата експозиция. От едната страна автомобилите сияят с белите светлини на фаровете, от другата - с червените стоп-сигнали.

Снима се обикновено от прозореца в първата вечер след покупката на фотоапарата.

7 книги?

Хората (1, 2) приканват да споделим кои 7 книги сме прочели последно, а аз не мога да си спомня по-далеч от 2. Смътни спомени имам и за някои други книги, но не е като да мога да изброя. Срам! Ужас! Край, започвам читателски дневник. Хубаво нещо е, пък и всичките тия тетрадки, тефтери, тефтерчета и тефтерченца все трябва да се използват за нещо. Ако се бях усетила като малка, щях вече да имам много ценна (за мен) хронология. Но по-добре късно, отколкото още по-късно, както казват хората.