Приключения в студа с me husband

Днес май присъствахме на едно от онези изкривявания на реалността… Трябваше да отидем на спектакъла в зимния дворец с участието на Албена Денкова и Максим Стависки: само като чух имената и се съгласих, въпреки студа :) Мислех, че за половин час все ще стигнем с 94 - добре, но като се появихме на спирката на графа вече имаше тълпа, която не предвещаваше нищо добро. Най-лошите предчувствия се оправдаха: чакахме малко повече от половин час, през което време минаха: 76 - 7 бр., 204 - 4 бр., 604 - 3 бр., минаващият два пъти в годината 72 - 2 бр. През това време тълпата растеше, а ние измръзвахме все повече. Накрая се отказахме и от концерт, и от всичко, и си тръгнахме. По закон, който трябва да опиша някой ден и да го кръстя на себе си (нещо като “искреният и окончателен отказ от чакане на нужния градски транспорт го предизвиква да се появи”), точно в момента на последното ни отказване от висенето в студа се появи заветният 94. Пълен, разбира се, с “около 30 души повече, отколкото побира”, както казва Виктория Токарева. Залепен за него беше втори, и колкото и да е невъзможно да си го представи човек, беше още по-пълен. Отказахме се окончателно да чакаме повече и аз се загледах дали не идва третият 94, но уви, не идваше. Елейн се обади да каже, че човекът пред тях на опашката е взел последните билети - аргх. Така че извървяхме обратно малкото разстояние до попа, вече зъзнещи, но с надеждата, че краят на мъките е близо и ей сега ще си хванем тролея за ректората и ще се приберем на топло. Да, но не би. Минаха много маршрутки, някои - по два пъти, минаха 3 залепени празни 94 (е, очакваше се), минаха три 5-ци в разстояние на 2 минути, но нито един друг тролей. И това ако не е изкривяване на реалността… Накрая си извървяхме пътя до ректората, но поне се измъкнахме от капана на градския транспорт - или само така си мислех. Смених 280 със 76 (”ура, край, вече почти се прибрах”) и там попаднах на втория ненормален тип за три дни… но за това после :)